Шапка от нов образец (кепи, вид фуражка), част от униформата на Лейбгвардейския хусарски полк между 1862 и 1881 г., с прикачено наградно отличие "За Телиш 12 октомври 1877 г." и кокарда под него, чиято символика е заимствана от най-високия орден в Руската империя "Св. ап. Андрей Първозвани" - звезда и орденския девиз "За вяра и вярност"; позлата, посребряване, медна сплав, стомана, кожа, вълна, коприна, памук; Държавен исторически музей-Москва. Начело на сборен отряд от гвардейци ген. Й. Гурко превзема турските укрепления при с. Горни Дъбник (днес в община Долни Дъбник) и при с. Телиш (днес в община Червен бряг), с което завършва обкръжаването на Плевен. Вдясно - колективни наградни ленти, прикрепвани върху шапките на воинските подразделения, отличили се в победите на руската армия и на българските опълченци по време на Руско-турската освободителна война (отгоре надолу) при Шипка през юли-август 1877 г., за превземане на редутите при Плевен на 30 август 1877 г., при превземането на Ташкисен (с. Саранци, община Горна Малина) на 19 декември 1877 г. и за проявен героизъм в "Турската война" (1877-1878 г.); медна сплав, сребро, следи от позлата, ниело; частни колекции. Днес антикварната цена на наградните ленти е значителна. На заден план - руска карта с означение на минните заграждения и разположението на батареите при започването на войната. Както е известно от много други карти, още от ХVI в. областите на юг от долното течение на р. Дунав, включително и Северна Добруджа, винаги се означават като български. След Освобождението българските правителства успяват да загубят дори земите, всеобщо признати за населени с етнически българи.

Никога Цариград не е изглеждал толкова близо и така достъпен за християнска войска, както в началото на 1878 г. На 29 януари предните руски отряди превземат Чорлу. До бреговете на Босфора остават по-малко от 100 километра. Още същия ден султанският двор започва подготовка за евакуация. Тук свършват руските военни победи в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. и започват изтощителни дипломатически битки. България не само трябва да бъде освободена, но и да получи възможност за достойно бъдеще в етническите си граници. Всъщност в средата на февруари голям руски отряд напредва още и се настанява на 12 километра от Цариград, в Сан Стефано, но това е повече дипломатическа победа.

Основният текст на предварителния мирен договор, подписан в Сан Стефано, има напълно известен ни автор - граф Николай Павлович Игнатиев. Именно той, бележитият дипломат и бивш руски посланик в Цариград, е големият герой в дипломатическите битки за отстояване на българските интереси.

Първият вариант на договора, наречен "Основания на мира",

е връчен на представителите на турското правителство в средата на януари, т. е. още преди края на военните действия, в Казанлък. Този вариант е категорично отхвърлен, понеже предвижда създаването на княжество България в граници, близки до тези, признати на Цариградската посланическа конференция, завършила впрочем точно година по-рано. И там главен защитник на българските интереси е граф Н. П. Игнатиев, а границите на предвижданата българска държава са много близки до границите на българската етническа територия.

Руските победи в Тракия - превземането на Одрин и бързият марш в посока Цариград правят значително по-приемливи за Високата порта "Основанията на мира" и на 31 януари (по нов стил) те все пак са приети под името "Предварителни основания на мира". За нас най-важна е т.1: "България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки [sic!] от границите, приети на Цариградската конференция. Тя [България] ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира". Доскоро в робство, България според първите варианти на мирния договор изведнъж се оказва не само свободна, но и с напълно осъществен национален идеал - обединение на българските земи в една държава. Както ще видим от историческото развитие през следващите 3 десетилетия, васалният статут на новата държава е на практика почти без значение.

Дипломатическата борба вече се оказва толкова изострена, че на 3 февруари английското правителство нарежда окончателно

навлизането на английската флота в Мраморно море

Недопускането на английските военни кораби в близост до Цариград е възмездено с възможността значителен руски отряд да заеме Сан Стефано, за което вече стана дума. Това събитие несъмнено трябва да се отбележи, тъй като от времето на казашките нападения по море през ХVII в. християнска войска не е бивала толкова близо до столицата на някога могъщата Османска империя. Такъв морски казашки поход с пълно ограбване на близките околности на Цариград има, например, през пролетта на 1629 г.

След сложни дипломатически консултации, които впрочем продължават до навечерието на 3 март, преговорите за сключване на мирен договор между Русия и Османската империя започват на 13 февруари в Одрин. Мирният договор щял да бъде предварителен до одобряването му от великите сили, и това е ясно отдавна. Турската делегация първоначално предприема тактика на протакане и изчакване, подсказани й от посланиците на Англия и Австро-Унгария в Цариград.

Бързият развой на събитията, интересите на Русия и на нейните балкански съюзници, както и на България, разбира се, налагат да се подпише мирен договор възможно най-скоро. За ускоряване на преговорите руското военно командване предприема впечатляващ ход. На 24 февруари руската главна квартира е преместена в Сан Стефано, току под стените на Цариград. Това събитие несъмнено оказва стимулиращо въздействие върху Високата порта, а мирните преговори получават значително ускорение, но за кратко.

На 25 и 26 февруари в Сан Стефано

се обсъжда най-спорният текст - за границите на България, а и на Сърбия.

Преговорите не помръдват, дори когато на 28 февруари в тях се включва и великият везир Ахмед Вефик. Същата вечер става ясно, че освен прекратяване на мирните преговори друг изход вече няма. Време е за нови действия, които да направят Високата порта значително по-отстъпчива.

Първо граф Игнатиев обявява, че от следния ден, 1 март (все по нов стил), руската страна ще смята действащото примирие за прекратено. В този дух е съставен ултиматум, който трябвало да бъде предаден на турската делегация след 10 часа сутринта на 1 март. Малко преди това е разиграна кратка сценка. Всички налични в околностите руски войници, всъщност доста над 10 000, са строени с лице към стените на Цариград. Следва команда за настъпление, която е отменена след първите 500 крачки. Разбира се, в този момент Русия в никакъв случай не е могла да си позволи война и с Англия, чиято флота е едва на 50 морски мили от Цариград.

Представлението обаче има нужния ефект върху турските представители. Преговорите са възобновени същия ден следобед, а предварителният мирен договор е подписан след точно 2 денонощия, вечерта на 3 март. България е вече свободна. Само границите на новата държава ще се обсъждат още, на злощастния Берлински конгрес.

Въпреки махленските интерпретации най-значима в дипломатическите задкулисия на Руско-турската освободителна война е битката, която Русия води на практика сама с всички европейски сили при привидния неутралитет единствено на Германия, за да наложи създаването на Княжество България в граници, близки до българската етническа територия. И тази битка е не по-малко епична от битките по бойните полета.

Успоредици

Величието на Трети март няма да помръкне никога. Две страшни и славни години предшестват тая дата, хиляди българи, хиляди руски войници и български опълченци плащат тежката цена на нашето освобождение. Нито едно от събитията в тия две години не може да бъде отделено или разгледано самостоятелно. Априлското въстание и Руско-турската освободителна война са двете страници на един и същи лист, върху който с кръвта си българи и руснаци подписаха свободата на България.

Дипломацията, сраженията, тактиката и стратегията, задкулисните игри на европейския Запад - с това се занимава историята. Войникът, гвардеецът, опълченецът рядко присъстват в историческите съчинения, за стотиците хиляди човешки съдби няма място дори в най-дебелите книги. Едно поразително сравнение се набива на очи, когато се припомнят песните, създавани от същите тези войници, или от онези, които ги чакат. Когато император Павел I (1796-1801) започва своите походи за завладяване на Средна Азия, той разчита в голяма степен на донските и на запорожките казаци, много от които не се връщат по родните си места. Казашките песни от това време са изпълнени с безутешен трагизъм, с кървави описания на неотменимата смърт на смелия казак в чуждите степи. Така е и в казашката песен "Над гората слънцето изгрява".

Съвършено различни като настроение са песните, създавани по повод на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Разбира се, отново, както е в украинската народна песен "Тръгнал казак към Дунава", младият кавалерист трябва да се раздели със своята любима, но тръгва с леко сърце. Мелодията е весела, игрива, няма и следа от трагизъм или безнадежност, в текста не се рисува кървава картина на казашката смърт. А краят на песента е обикновен: "Остани със здраве, ако не загина, ще се върна дор до три лета".

Такова сравнение може да бъде сметнато и за маловажно. Но народното творчество е винаги искрено и вярно в преценките си, увъртените политически игри не се докосват до него даже. През 1877 г. руският войник тръгва към България със съзнанието, че трябва да освободи братята си под робство, така е и описал своето заминаване в песните си. И това не е нито странно, нито високопарно, това е просто силата на славянската ни кръв.

Гравюра, представяща историческия акт на подписването на Санстефанския мирен договор в последните часове на 20 февруари/3март 1878 г., Национална библиотека "Кирил и Методий"- София. След 17-дневни тежки преговори предварителният мирен договор е подписан от бившия руския посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев и от началника на дипломатическата канцелария в руския Генерален щаб - Ал. Ив. Нелидов, както и от турския пълномощник Сафвет паша и от посланика в Берлин Садулах бей.