Ние, хората, винаги се опитваме да натъкмим света според очакванията и разбирането си за него. Да го направим по-плосък и по-познат. Но мъдрецът, онзи, който беше проумял непознаваемостта и неизмеността на нещата, е осъзнавал много по-добре от масовият човек за своето безсилие да опознае напълно и да промени каквото и да е - разбирал е, че логиката на първичният хаос е неумолима и неподвластна на никакъв субективен ред.

Все пак и мъдрецът е човек. Различава се от останалите хора с по-болезненият огън на познанието, който го изгаря. Да бъдеш безсилен пред неумолимото бреме и реда на хаоса, да съзнаваш напълно безсилието си - ако това не е страдание! Все едно че си парализиран ездач, който вижда пред себе си прекрасен, чистокръвен жребец....

Ездачът в съзнанието си обяздва жребеца. Във фантазията си проиграва всеки един от детайлите и препуска мисловно по безкрайната спирала на състезателният маршрут. И какво от това? Рано или късно се стига до пълното смирение на душата, защото ако не може да промени нищо, ако не може да съпреживее абсолюта, защо трябва непрестанно да го желае? Всъщност, когато умре копнежът, идват апатията и тъгата, наместват се безразличието на ездача към гонитбите на света и към самият себе си. Емоциите изчезват. Ако направим аналогия със символиката и въздействието на цветовете - пътят на ездача към победата може да се изрази чрез тях. Емоциите му започват от бледорозово и ликуващо синьо... Все по-близо до истината цветът става ярко жълт, после - червен... Огънят отвътре се разгаря, бушува, угасва... Всичко е черно, а после остава безкрайната сивота на апатията - сиво като пепел от догорели илюзии, сиво като безкрайна тъга.

Но има още един пепелив цвят - пепел от рози. Цветът на любовта. Само чрез любовта човечеството има своя шанс да опознае Създателя си.

Тъгата от загубата
и радостта от живота
не са ли те
изсъхнали листа
на ухаеща на обич роза?
Защо му е на славеят
да прободе сърцето си
до смърт
ако не е уханието
привечер?