Предизвикано като тема за размисъл от постинга на Соу  - нездравословна история или къде свършва егоизма
ето моя коментар в блога й:
обичай ближният си както обичаш себе си! т.е. за да обичаш някого трябва да знаеш какво е да обичаш. да обичаш себе си е мярата, спрямо която обичаме или не обичаме ближните си.
децата ближен ли са?
не говоря само за биологичните ни деца а за децата в обобщен смисъл.
докато децата са малки имат нужда от цялостно, включително и физическо присъствие. отглеждането включва много неща - някои носят радости, други неволи.но никъде не е казано, че родителстването е безпроблемно съществуване. когато децата пораснат намалява потребността от физическото присъствие. остава душевната близост и духовното ръководство. и тук с пълна мяра влиза в действие - каквото си посял -- това ще пожънеш. ако не си оставил духовна следа в детството на децата си, отдаден на грижата за материалното, за имането и си подценявал душевното общуване как мислиш че децата ти ще имат потребност да общуват с теб, когато ти самият - стар и немощен имаш тази нужда... ще ти подсигурят едно физическо присъствие - болногледачка напр. и дотам. Каква е тази сила, която може да накара човек да се откаже от личната си реализация за да присъства - физически и духовно в живота на друг човек? Няма друга такава сила освен любовта.

Какво е любовта?
Първо - коя любов? Любовта към Бога? Любовта към ближния? Любовта към себе си? Има ли първо, второ,трето?
Не е ли любовта към себе си предхождаща любовта към ближните закономерно? Не можем да обичаме и Бога, ако не обичаме ближните си или себе си... От тези две позиции - на най-голямата висота - любовта към Бога и на най-естествената - любовта към себе си ние можем да разберем същността на християнската любов към ближния и по ясно - смисъла на тази заповед - обичай ближният си като себе си...

Хубав и актуален постинг,Hikari!
Един сериозен и назрял момент, в който всеки от нас се обръща към себе си и си задава въпроса, дали се обичаме достатъчно за да обичаме хората..

В омиротворението на очите ми
тялото ми става душа
в озарението на очите ми
душата ми става тяло.
Срещата на очите е
навлизане в душата на Другия
и разкриване на Своята.
Същността ми е присъствие.