hikari :: З. Вълчанов: Не се срамувам да пиша за еротика

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.06.2010 15:13 - З. Вълчанов: Не се срамувам да пиша за еротика

Автор: hikari Категория: Изкуство

Прочетен: 750 Коментари: 0 Гласове:

▲ Захари Вълчанов
Еротиката в моите творби не е грубянски или животински поднесена, а с нежност и отдаване, казва за Frognews.bg 18-годишният писател.

Захари Вълчанов е ученик в елитна столична гимназия, който току-що завършва 11 клас. Занимава се с писане отдавна, предстои му да издаде първата си книга. Независимо от крехката му възраст, творбите му интригуват и провокират.

- Ти си само на 18, а ти предстои нещо толкова вълнуващо- издаването на книга. От кога пишеш и как започна всичко?

- Пиша отдавна. Всичко започна с идеята да създам мой собствен свят, където да изразя себе си така, както само изкуството позволява.

- Как определяш жанрово стила си на писане? Какви реакции получаваш за творбите си?

- Вярвам, че стилът ми на писане успява да преодолее преградите на всевъзможните правила и ограничения в литературата. Наричам кратките си импресионистични форми „откровения”. За моя изненада получавам положителни реакции, което ме прави истински щастлив, защото едно произведение се започва от автора, но се довършва от читателите.

- Малко младежи на твоята възраст биха се заели да пишат на еротично-любовна тематика. Не изпитваш ли стеснение от тези твои красиви откровения? Някои могат да те обвинят даже, че си еротоман...

- Любовта е най-важното нещо в живота. Тя ни прави хора, издига ни над ежедневието, дарява земния ни път със смисъл. Както духовната, така и физическата. Не се срамувам да пиша за любовта, защото тя е толкова важна за мен, колкото и дишането. Еротиката в моите творби не е грубянски или животински поднесена, а напротив – с нежност и отдаване. А иначе... винаги ще има недоволни, винаги ще има несъгласни.

- Разкажи ни за бъдещата книга. Как реши да я издадеш и мислил ли си за заглавие?

- Идеята за книга премина през множество метаморфози, безброй заглавия и различно съдържание. Заедно с нея извървях дълъг път на себеосъзнаване и променяйки себе си, променях и нея. Не мога да кажа как ще изглежда утре. Реших да я издам, защото искам колкото се може повече хора да се докоснат до магията, която преживях... и която се опитвам да пресъздавам.

- Често казват, че писателите, които пишат на любовни теми, са меланхолични, интровертни и депресирани. Ти такъв ли си? Опиши се накратко.

- Аз съм винаги усмихнат човек. Радвам се на живота и се опитвам да попивам неговите цветове. Копнея да го разбера, да вникна в него и да се слея с него. Понякога мислите и търсенето на отговори натежава и ме потиска. Чувствителен съм. Пиша на любовни теми главно когато се чувствам самотен. Така си доставям поне за кратко неописуемото усещане. Или напротив – когато съм влюбен и искам цялата Вселена да знае, че съм щастлив. Обичам да общувам, но обичам и да се уединявам в меланхолия. Може би това интервю ще покаже, че съм човек на противоположностите?

- Какво друго те увлича?

- Обичам музиката. Не! Обожавям я. Тя е винаги там за мен, за да изпъстри вътрешния ми свят. Обожавам научната фантастика – и в литературата, и в киното. Тя ме кара да мечтая за нови светове и неопознати хоризонти. Обичам изкуството, когато ме вдъхновява и предава творческата искра. Увличат ме малките приключения в ежедневието, каквито се опитвам да си доставям, когато е възможно.

- Смяташ ли, че можеш да си изкарваш хляба с писане? Точно в България?

- Всичко е възможно. Не разчитам литературата да ми носи пари. Приемам откровенията си като мои деца и не мога да искам от тях да ме хранят. Разбира се, би било прекрасно да се препитавам с нещо, което обожавам. В България ситуацията е трудна. Модерната българска литература не намира добър пазар. Но нищо не пречи да променим този факт, нали? Всички видяхме небивалия успех на филма „Мисия Лондон”. Според мен е възможно да се постигне голям успех в България. Малко вероятно е, но не е изключено.

- Кой е ти любимият автор и по някакъв начин опитваш ли да му подражаваш?

- Имам много любими автори и те всички ми влияят. Често се улавям, че използвам техни изразни средства, когато чета творчеството им. Обичам поезията на Пенчо Славейков и особено „Сън за щастие”. Чета Франк Хърбърт, Айзък Азимов и други велики имена на фантастиката. Чета разообразна литература докато се опитвам да създам нещо оригинално, невиждано досега.

- Имаш ли си конкретна муза? Тя ли те вдъхновява?

- Светът е моята муза със своята необятност. Вдъхновявам се от природата, от наглед незначителни неща като подхвърлена дума или надраскан измачкан лист. Вдъхновяват ме жените със своята загадъчност и чувствена натура. Много често в откровенията ми присъстват дъжда, мрака, Безкрая. Понякога дори самото Нищо е вдъхновяващо. Един петъчен следобед. Един душ. Едно огледало на стената...

- У нас хората на нашата възраст не са от най-четящите. Ще намериш ли аудитория?

- Намирам аудитория. Обичам да разпространявам откровенията си. Те са за всички хора по света. Няма човек, за когото да са чужди темите, върху които пиша. Давам на околните, семейството, приятелите и новите познати да четат писанията. Не се притеснявам да рискувам, когато разкривам себе си. Издавайки книгата, ще се опитам да дам пример. Важно е младите не само да четат, но и да творят. Кой както може – литература, музика, графично изкуство... Все някога ще се намери човекът, който ще измести погледа от компютъра към книгата и най вече – към вътрешното Аз, което тръпне да изрази себе си.

- Как се виждаш след 20 години?

- Търсещ. Обичащ. Помъдрял. Преживял. С отпечатъци от отдавна забравени болки и радости върху лицето. И разбира се – с вечната и неотменна усмивка!

Frognews.bg първи публикува две от "откровенията" на Захари Вълчанов с пожелание за успех!

Шах и Мат

Един бог се ражда. Не ме оставяй в този малък, странен свят. Сам не бих могъл да оцелея. Сърцето си потърсих за утеха, душата – за да ме отведе до надеждата.
Вървим двама, взрени в незнайното пред нас. Кой безумен архитект разчерта земята на 64 черни и бели квадратчета? Кой извая фигурантите? Шах – добре дошъл и... мат – довиждане!
Един цар умира. Един храбър войник ще го срази, а друг с натежало сърце търси своя дом бездомен и пуст.
Вървим двама, но вървиш ли ти до мен? Не ме оставяй в този малък, странен свят. Освен тебе нямам никой друг.
Един бог се ражда. Той живее в теб. Но когато се събудиш от безсмъртието, аз ще съм си отишъл – някъде там, сред купчина пепел, в черния ъгъл на шахматната дъска.
Не ме оставяй в този малък, странен свят.
Вземи ме в себе си и в своята неземна същност ще се преродим в Любов...

Джазмен

Някъде след полунощ. Топъл мрак. Дъждът е там за нас, прекрасен с нежната си музикалност. Потропва и се сипе, както джазмен почуква по чинелите. Ритмичен звън – събужда моите мисли. Едно женско сърце тупти някъде дълбоко в твоите гърди. Тупти за мен. Самотна във нощта, свещта разкрива тайните на нашите тела. Топлият й восък капе право върху моята душа и бавно, неусетно даже, разтапя леда. Отнякъде саксофон се заобажда и ме хваща неподготвен. Джазмен. Как ще танцувам, щом в мен се преплитат твоите крака? Как бих могъл да искам нещо друго, щом върху ми се сипят твоите коси? Аз не съм онзи, който бях. Забравих песните, които някога пях. Без да го разбирам и незнайно как, мелодията се промени. Не сме сами. Някой свири на пиано. Незнаен, мълчалив маестро. Джазмен. Заслушвам се в неканеното трио и клепачите ми натежават. Усещам те в ръцете си, главата ти на моите рамене. Копринената кожа устните докосват, както пръстите клавишите от мляко. А времето е спряло, нощта мълчи. Мълчи и дори не трепва, спокойна като твоите очи.
Красива си, ликува моята душа. Сякаш не в това легло лежим, а в облаци, тъкани от коприна. Вино пихме и се смяхме, и сладка беше вечерта. Наливахме още и докато задръжките умираха, там горе се раждаше луна. Дали се влюбих аз във теб или ти във мен, никой не може да ни каже. Или може би единствено страстта изпълни нашите сърца? Тази рокля е ненужна. Както скулптор вая камък и отнема, така също падаха и дрехите от твойто тяло. Накрая беше само ти и твойта красота. Прегърнах те и парфюмът ти ми заговори. Не остана нищо, нищо върху мен освен твоите ръце. Себе си ми подари и не поиска нищо във замяна, а аз грабех, грабех с пълни шепи, щом гърдите ти о мен опряха. Мека като ангелски пера твоята целувка устните ни сля. Прегърнах те и оставих да бъдеш моя господарка – тази нощ моята царица. Това, което тялото жадува, разумът не може да изпита. Давя се в твоите богатства, погълнат от първично опиянение. Нека кажат, че светът е несправедлив. Нека кажат, че бижута като теб са само за короните на боговете. Не им вярвам. Нека кажат, че животинска е нашата страст. Не им вярвам. Нашата вечер е пълна с нежност. В обръча на нощта и сенките се раждат най-красивите неща. Мигове в рая.
Спи до мен. В прегръдката ми си винаги добре дошла. И ето…Между нас може да има само топлина. И аз заспивам. Очите се затварят сладко, за да приемат съня и мелодията утихва. Някъде там, в мрака, триото се оттегля в забрава. Джазмени.