Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.08.2011 14:57 - Шарл Бодлер - Призрак в градината Тюйлери...
Автор: hikari Категория: Изкуство   
Прочетен: 1234 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 10.08.2011 14:59


 Comme les anges а L"oeil fauve, 

    Je reviendrai dans ton alcфve 
    Et vers toi glisserai sans bruit 
    Avec les ombres de la nuit ; 
    
    Et je te donnerai, ma brune, 
    Des baisers froids comme la lune 
    Et des caresses de serpent 
    Autour d"une fosse rampant. 
    
    Quand viendra le matin livide, 
    Tu trouveras ma place vide, 
    Oщ jusqu"au soir il fera froid. 
    
    Comme d"autres par la tendresse, 
    Sur ta vie et sur ta jeunesse, 
    Moi, je veux rйgner par l"effroi.

image

 

Charle Baudelaire

 

Les fleurs du mal, XXVIII

 

Le serpent qui danse

 

 


Que j"aime voir, chиre indolente,
       De ton corps si beau,
Comme une йtoffe vacillante,
       Miroiter la peau!

Sur ta chevelure profonde
       Aux вcres parfums,
Mer odorante et vagabonde
       Aux flots bleus et bruns,

Comme un navire qui s"йveille
       Au vent du matin,
Mon вme rкveuse appareille
       Pour un ciel lointain.

Tes yeux oщ rien ne se rйvиle
       De doux ni d"amer,
Sont deux bijoux froids oщ se mкlent
       L’or avec le fer.

A te voir marcher en cadence,
       Belle d"abandon,
On dirait un serpent qui danse
       Au bout d"un bвton.

Sous le fardeau de ta paresse
       Ta tкte d"enfant
Se balance avec la mollesse
       D’un jeune йlйphant,

Et ton corps se penche et s"allonge
       Comme un fin vaisseau
Qui roule bord sur bord et plonge
       Ses vergues dans l"eau.

Comme un flot grossi par la fonte
       Des glaciers grondants,
Quand l"eau de ta bouche remonte
       Au bord de tes dents,

Je crois boire un vin de bohкme,
       Amer et vainqueur,
Un ciel liquide qui parsиme
       D’йtoiles mon coeur!

image

МУЗА ЗА ПРОДАВАНЕ

О, Музо на сърцето ми, любимке на палатите,
Дали когато зимата е вън със злост завила,
На заснежени вечери сред грижите, заплахите,
Топлик би си намерила за синкави ходила?

Дали ще оживее на тялото ти мрамора
Под нощните лъчи, проникнали през щорите?
Кесията - пресъхнала, тъй както и небцето ти -
ще скъта ли златото, зареяно в просторите?

Да припечелваш - длъжна си - за хляба всяка вечер
Като дете в църковен хор, размахало кандило,
Напяващо към Бога, макар и неповярвало,

Или - ездачка малка ти - със сласт да мамиш вече,
И с глас, прогизнал в сълзите, които си прикрила,
Да веселиш тълпата бездушна на вулгарните.

image
Съответствия

 

Природата е храм и живите колони
неясни думи често отронват в този храм;
в гора от символи човек се лута сам,
изпращан от очи към него благосклонни.

И както се настигнат все по-далеч оттук
и сливат в един зловещ кънтеж ехата –
дълбок като нощта и като светлината – 
така си съответстват и мирис, цвят и звук.

Познавам чуден мирис – със сладост на обой,
по-свеж от детска плът зелен като морава,
но знам и друг – тържествен и сладостно-пищен,

той с безкрайните неща несетно ни сродява -
бензой, тамян и мускус, и амбра са това,
възтортващи духа ни и всички сетива.

image

 Албатрос

Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят
от верните ята, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.

Лежи на пода той между въжа дебели,
той – царят на лазура – направо е за смях!
Но става и криле огромни, снежнобели
като весла печално повлича покрай тях.

О, пътникът крилат! Сега е тъй неловка
и грозна тази птица – в очите й печал!
Един й пуска дим в разтворената човка,
а друг след нея куца, моряците разсмял.

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, -
крилата исполински му пречат да върви.

  image

Идеалът

Не, никога девойки със чара на винетки,
деца осакатени от този век без срам,
в ръце с кастанетки, с обувки на кокетки –
о, не, на тях не мога сърцето си да дам.

За Гаварни оставам тълпата приказлива
на девите болнави, обзети от печал –
сред тези бледи рози духът ми не открива
цвят тъмноален, който е моят идеал.

Това, което в бездна сърцето ми превръща,
сте вие, лейди Макбет, душа в греха могъща,
и на Есхил мечтата – тя в бури разцъфтя.

Или ти, „Нощ” велика, на Боунароти рожба,
чиято странна поза светът не разтревожва –
за устни на Титани е твойта красота!

image

Душата на виното

Щом падне здрач, душата на виното запява:
- Човеко, чуй - за тебе, о, братко угнетен,
от светлина и обич изливам аз прослава,
щом восъкът ме пусне от своя стъклен плен.

Знам колко пот и слънце парливо се е ляло
на хълма гол, опален от летния пожар - 
да се родя, да вдъхнат душа и в мойто тяло;
но аз не съм злосторник, неблагодарна твар,

една е мойта радост - да падам, да лудея
в гърлата на мъжете, измъчени от труд,
за мен гръдта им гроб е, но по е сладко в нея,
отколкото в зимника сред плесен, мрак и студ.

Не чуваш ли в неделя как всичко тук ме слави,
надеждата как пее и в моите гърди?
На масата с навити до лактите ръкави,
и ти ще ме възхвалиш, по-весел от преди:

В очите на жена ти пак радост ще засвети,
ще влея кръв и сили и на сина ти блед,
за него - тоя крехък борец с безброй несрети - 
ще бъда като масло за мишци на атлет.

Амброзия ще бъда за твойта вечна жажда,
аз - зърното в дланта на Сеяча всепризнат,
и любовта ни само Поезия ще ражда - 
избликнала към бога като невиждан цвят.

image
Мърша

В прекрасна лятна утрин - спомни си, скъпа моя,
спомни си тая случка пак:
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
връз ложето от камънак.

В една цинична поза като жена продажна
лежеше тя без капка смут -
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
с корем, от газове издут.

А слънцето над нея печеше в небосвода,
бодеше я с безброй жила -
да върне без остатък на вечната Природа
това, което е била.

И гледаше небето как скелетът оголен
цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен
зави ти се внезапно свят.

Нападнаха корема мухите забрамчали
там, дето в боен ред пълзят
личинкии - черна каша - по-дългите парцали
на гниещата мека плът.

Като вълни в морето пропадаше, растеше
и вреше шаващия куп;
би казал, оживял е - набъбваше, свистеше
и се множеше тоя труп.

Летяха странни звуци от купчината жалка:
като ветрец, като река
или като зърната в желязната веялка,
въртяна бавно на ръка.

И изведнъж... Как всичко тук избледня, застина
или бе страшен сън това -
художникът по памет завършва тъй картина,
нахвърляна едва едва -

дойде сърдито куче и дебнеше ни - клето! --
иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
което от костта свали...

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
пръстта и теб ще заличи,
ти - моя страст, мой ангел, ти - слънце за душата,
звезда на моите очи.

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.

Но щом с целувки алчни нахвърлят се - кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих - и образ, и чувства най-честити! -
разпадналата се любов. 
image
* * *
Сред гробницата тъмна на скръбта,
където мен Съдбата заточи ме,
където лъч не трепва и Нощта
е господарката със странно име,

а аз - художник на насмешлив бог,
осъден да рисувам върху мрака;
където сам като готвач жесток
сърцето си варя, че глад ме чака,

понякога пристъпва нежна, кротка
виделина - тъй както днес проблясна!
И докато израсне тя - една! -

по леката й източна походка
познавам свойта гостенка прекрасна:
макар и черна - все пак светлина.
image
* * *
Духът от мрак и светлина
на себе си е огледало!
Бездънен кладенец, начало
на всяка Истина - с една

звезда, насмешлив лъч в теглото
и факел в ада, пълен с чар,
триумф, утеха сред кошмар,
проблясъкът на съвест в Злото!
 
image

Шарл Бодлер

 

 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hikari
Категория: Изкуство
Прочетен: 4658527
Постинги: 6284
Коментари: 5529
Гласове: 11796