* Личността, смъртта и възкресението Му през погледа на негови съвременници

В дните преди Великден целият християнски свят изпада в особено състояние на вълнение, на еуфория и на радост; всички се подготвят да посрещнат този голям празник с голяма тържественост и пищност. Това е и времето, когато хората си задават традиционните въпроси, свързани с личността, живота и делото на Иисус Христос: как е изглеждал той, какво е направил, как е умрял, дали е могъл да избегне смъртта и т.н.

Точен отговор на тези въпроси дава Новият завет.

Но съществуват и други източници, които потвърждават и допълват Четирите Евангелия с интересни подробности; това са документи, писани от съвременници на Христос, в по-голямата си част римски граждани.

Тук ние ви предлагаме два такива документа, писани от римляни, единият от които добил печална слава след това.

Първият документ, намерен през 1865 година в една частна библиотека в Англия, дава точно описание на Иисус Христос.

„До Цезар Тиберий, император на Рим, от Публиус Лентулус, управител на Юдея, поздрав!
… Иисус Христос има ръст среден и очарователна красота. Погледът Му е тъй славен, щото вдъхва доверие у всички, които Го гледат, и всички са принудени да Го любят и да се боят от Него. Цветът на косата му е кестенявочервеникав. Тя пада върху раменете Му, като се разделя на две пред средата, според обичая на назареите. Челото Му е широко, изразяващо едновременно и интелигентност, и спокойствие. Нито едно петно или бръчка не се виждат по руменото Му лице. Неговият нос и уста не дават никакъв аргумент за психологическа критика, а гъстата Му брада е подобна на цвета на косата Му. Тя е дълга и също се разделя през средата на две.

Погледът Му изразява небесна слава и пронизва. Очите Му сияят. Лицето Му, което пръска виделина, е като слънчеви лъчи, галещи със силната си светлина Божиите творения, тъй щото е невъзможно някой да Го гледа продължително време. Тази бляскавост изразява удивление. А когато поучава и съветва, плачещ, извиква любов и уважение у слушателите Си. Твърди се, че никога не се е смял; очите Му, обаче, вечно са сълзяли.”

Вторият документ, писан собственоръчно от Пилат Понтийски, с особено религиозно и историческо значение, дава неговата гледна точка относно разигралите се събития от последния ден на Иисус Христос. Този документ показва гризенето на съвестта, които е получил Пилат Понтийски след осъждането и екзекутирането на Иисуса, и причините, които са го принудили да изрече тази несправедлива присъда.

Документът се пази във Ватиканската библиотека.

„До Цезар Тиберий, император на Рим, от Пилат Понтийски, Римски управител на Юдея, поздрав!

… Хванат, Иисус биде представен на първосвещеника и биде осъден на смърт. При този случай първосвещеникът Каяфа извърши смирено дело, изразяващо покорност на волята на народа. Той изпрати пленника си при мене, за да изрека и аз окончателната смъртна присъда върху Него. Аз му отговорих, че тъй като Иисус е галелианин, то делото спада под законната присъда на Ирод. Затова заповядах да го изпратят при него. Този лукавец изказа, посредством стотника на Цезаря, своето смирение и под предлог, че ме уважава, ми повери съдбата на Този Човек.

Изведнъж палатът ми заприлича на обсаден град. Всеки изминал момент увеличаваше броя на бунтовниците. Иерусалим беше наводнен от събраното население от назаретските планини. Сякаш цяла Юдея се бе стекла в Иерусалим.

Аз си бях взел за жена едно момиче от Гали, което имаше известно откритие за бъдещето. Плачещо то се хвърли в нозете ми и ми каза: „Пази се да не докоснеш този Човек, защото е свят. О, Пилате, голямо зло те очаква, ако не послушаш своята жена. Бой се от силата на небето!”

В това време мраморните стълби стенеха под тежестта на множеството, а Назарянинът беше отново доведен при мене. Последван от охраната си, потеглих към съдебната зала.
С остър тон попитах народа какво иска. „Смърт за Назарянина” – беше отговорът. „Какво престъпление е извършил?” „Богохулства и предсказва съсипването на храма. Нарича Себе си Син Божи, Месия, Цар на Юдеите.” Аз им отвърнах: „Римският съд не дава смъртно наказание за такива дела.” „Разпни Го!” – избухнаха викове от разгневеното множество. Яростните викове на тълпите тресяха палата из основи. Сред това незапомнено вълнение само един човек беше спокоен. Това беше Иисус от Назарет.

След много безрезултатни усилия да Го избавя от гнева на тези побеснели гонители аз употребих средство, което за момента ми се струваше, че ще ми помогне да спася живота Му. Дадох заповед да бъде бит, после поисках един леген, измих ръцете си пред множеството, с което показах неодобрението си спрямо това дело. Но всичко излезе напразно. Тези мерзавци се задоволяваха само с отнемане на живота Му. Така щеше и да стане.

Често пъти в нашите цивилни смутове бях свидетел на гнева на народа и въпреки че съм виждал много такива, нито един от тях не можеше да се сравни с този. С положителност може да се каже, че в този случай всички зли духове от пъклените области се бяха събрали в Иерусалим. Множеството като че ли не стъпваше на нозете си. В този момент то приличаше на едно развълнувано море, което се простираше от портите на Сената до гората Сион. Викове и подсвирквания, каквито не съм виждал и чувал никога в историята на Рим, цепеха въздуха. Денят потъмня като смъртта на Цезар Юлий Велики през средата на месец март.

Аз, управител на разбунтуваната провинция, стоях облегнат до един стълб на палата, размишлявайки върху ужасните дела на тези сурови демони, които влачеха невинния Иисус за екзекутиране. После всички изчезнаха от погледа ми. Иерусалим изгони всичките си жители, които сега се движеха по траурните места, що водеха към Голгота.
Печална и скръбна атмосфера ме обгръщаше. Моята гвардия придружи множеството, а стотникът, за да покаже изразна сила, се стараеше да пази ред. Бях изоставен сам и със съкрушено сърце размишлявах, че това, което се случи в този момент, беше повече по силата на боговете, отколкото на човеците.

Изведнъж се чу голям шум, идещ откъм Голгота, носен върху крилата на вятъра. Той съобщаваше за една агония, каквато човешкото ухо никога не е чувало. Тъмни облаци слязоха и покриха крилото на храма, а градът, засенен от тях, като че ли бе обвит от мрачен воал. Знаковете, които се виждаха както по небето, тъй и по земята, бяха твърде застрашителни. Казват, че в този момент един мъдър човек възкликнал: „Или Творецът на природата страда, или вселената се раздира!”

Наметнах мантията си и тръгнах пеш из града към Голготските порти. Жертвата беше вече принесена, а множеството се връщаше в града, но пак възбудено, с потъмнели и отчаяни лица. Мнозина бяха обзети от ужас и гризене на съвестта от онова, което бяха видели.

Забелязах и моята малка група войници, които сега вървяха много печални, а знаменосецът си покриваше главата в знак на скръб. Чух един войник да мърмори и негодува, но понеже той говореше на чужд език, не можах да разбера думите му. Тук и там се виждаха групи от мъже и жени, които отправяха погледите си към хълма Калвар, заставайки неподвижни, очакващи някое друго природно събитие.

Наскърбен и изпълнен с мисли, които ме тревожеха и караха да се ужасявам, аз се върнах в Сената. Като изкачвах стълбите, аз виждах то тях кървави капки, които бяха паднали от Назарянина. След малко дойде при мене един старец с група жени, които плачеха. Те застанаха на вратата, а той се хвърли в нозете ми, плачещ горчиво. Твърде поразително е да гледаш как плаче старец. Попитах го какво иска. Той ми каза: „Аз съм Иосиф от Ариматея. Дойдох да искам от тебе позволение да погреба Иисуса от Назарет.” Казах му: „Искането ти ще се изпълни.” Тогава заповядах на Манилиус да вземе със себе си войници и да наблюдават погребението, за да не би да им попречи някой в това.

По-късно, след няколко дена, гробът биде празен. Учениците Му известиха в цялата провинция, че Иисус е възкръснал от мъртвите, според както беше предсказал.”