- Отец Висарион, как изглеждат от Атон събитията в Българската православна църква след кончината на патриарх Максим?

- За нас невинаги нещата са ясни, защото единственият, който знае как стоят те, е Бог. Затова ни е дал съвет да не съдим преди време. Не съдете, за да не бъдете съдени, е казал той. Когато се отнася за човешки немощи, ние нямаме право да съдим. Когато обаче става дума за вярата, имаме критериите на Божието слово и на учението на светите отци и тогава имаме мнение. Не можем да си затваряме очите. По отношение на това, което става в Българската православна църква, лично аз смятам, че ако хората се молят повече Бог да просвети нашите църковни ръководители и наставници и те самите усетят не само критики от страна на медии и хора, а любов и уважение, те самите биха били по-отговорни и самите те биха се издигнали още по-близо до нашия Господ. На мнение съм, че всичко, което става в църквата, е резултат от нашето духовно състояние - на всички без изключение, не само онези в Светия синод, но и на обикновените хора. Пословицата, която е вярна за светското ръководство, че всеки народ заслужава своето управление, е валидна и за църковното ръководство, че всяко паство заслужава своя пастир. Ще ви дам пример. Един свещеник, който го избират за епископ, казва "Ей, Господи, значи не съм толкова зле, колкото си мисля. Щом сте ме избрал за епископ, има нещо добро в мен". Тогава при него идва ангел и казва "Безумецо, Господ искаше да накаже този народ и понеже не можа да избере някой по-лош от теб, теб те сложи за епископ." Мисълта ми е, че нещата стават по волята Божия.

Понякога Бог допуска не най-доброто, но това е с някаква духовна полза. В крайна сметка в българската църква ще стане онова, което заслужаваме. Ако се молим повече, ако хората са по-добри и изпитват любов и се пробудят, ще имаме и по-добри духовни наставници.

- На практика зверовете са навсякъде и си мисля, че това са нашите страсти. Говоря и за църковните хора, защото ние не сме ангели. Не трябва да става така, че да ги виждаме в другите и да не ги виждаме в себе си. В Библията има едно изискване, което казва "Извади гредата от собственото си око, за да видиш как да извадиш сламката от окото на ближния си. Мисля, че това много често се забравя. Ние първо посягаме да извадим недостатъците у другия, без да сме се преборили със своите собствени. А иначе зверовете стават все повече и повече. И това е така, защото не се борим с тях, а ги подхранваме. Храним ги с нашите собствени страсти, с нашия егоизъм и себичност. За съжаление накрая тези зверове ще ни изядат, ако не се помолим на Господа да ни помилва.

- За съжаление има места, където онези, които са призвани да гонят търговците от храма, се превръщат в търговци. Това е лошото.

- За мен преди всичко патриархът трябва да бъде човек, който изпитва любов към всяка душа, която му поверим, защото патриархът е отговорен за целия български народ. Ако той не изпитва любов, никакви други качества няма да му помогнат да се справи. Така че на първо място аз поставям любов, а на второ - желанието за истината. Той трябва да пази чистата света православна вяра. Бог ни е завещал истинската вяра и е казал, че без него никой не стига до отца. Аз съм пътят, истината и животът, никой не дохожда до отца освен чрез мен. Много хора сега са склонни да търсят компромиси във вярата, а това не е редно.

Става дума за смърт и живот, а компромис между тях няма. Важно е да разберем, че патриархът трябва да пази чистотата на святата православна вяра. В него трябва да се съединят любовта към хората и заедно с това желанието той да ги отвърне от заблудата и да ги пази в чистата света вяра. Това е много важно, защото понякога от любов се получава човекоугодие. Това става, когато любовта не е съединена с истина. Патриархът трябва да съединява в себе си любов, нелицемерна и християнска, както и желание да пази истината, защото Христос казва "Аз съм пътят и истината и животът". Бог не е само любов, той е и истина. Бъдещият патриарх трябва да има любов и трябва да се стреми да преподава истината на хората.

- За пробуждане. Трябва да се помолим за едно постоянно будно състояние на душата, защото често пъти се унасяме в неща, които са маловажни и второстепенни. Вглеждаме се в другите и в техните недостатъци, а забравяме да се погледнем в себе си. Взираме се в себе си, единствено когато ни се случи нещо тъжно и някаква трагедия. Не трябва да е така. Трябва да се вглеждаме в себе си по-често, та дори постоянно. Другият поглед, който липсва, е вертикалният. Виждаме всичко на хоризонта, без да обръщаме поглед към небето. Нека поглеждаме по-често нагоре към Господа, който ще просвети нашия мрак и сърцата ни.

- Какво по-хубаво от хората, които са дошли просто така, без да търсят известност и прожекторите на телевизионните камери. Поклонниците са дошли да се помолят. За нас всяко сърце е важно, без значение дали идва държавна делегация или не. Господ сам казва, ако дойде богат човек в църква и ти го погледнеш по един начин и му кажеш ела при мен от дясната ми страна, а на сиромаха кажеш седни в нозете ми, правиш разлика между хората. За нас е по-важно, че хората, които идват тук, са вярващи или поне така ни се иска да е.

- За пръв път чух това от брат ми, който при първото си поклонение тук каза "Като дойдох, и настръхнах". След това ми обясни, че е изтръпвал, докато се е молел на чудотворните икони на Света Богородица в различните манастири. Така обаче говорят и дори хора, които не са много вярващи. Те споделят, че когато са били тук, вътрешно са се променили, вътрешно са изпитали желание да бъдат по-близо до Господ. За мен това е точно този зов за пробуждане, който този път идва от горе. Той идва независимо от нашите собствени човешки грехове, от нашите немощи и заблуди, които царуват в умовете ни. Бог почуква по сърцето ни и казва "Почувствай, че има и друг живот и друго нещо, което не е материално и идва от друго измерение. За мен това друго измерение е това, което хората, идващи тук, го чувстват като уникално.

- Нека се опитаме всички да се приобщим към извора на живот. Докато не сме към този извор, всичко е като една мъждукаща сянка, в която ние мислим за слънцето. Много пъти виждаме малки поточета и се бъркаме, че това са големи реки. А стигнем ли до извора на живото, ние ще дишаме с пълни гърди и ще усещаме този живот, който само Бог може да ни даде. Затова мисля, че хората трябва да търсят този извор и когато го намерят, ще усетят, че жаждата им е утолена.