Ивайло Дичев, DW    Прогнозите за демографски упадък комбинират любимото на медиите жонглиране с цифри с мистичния ужас на селянина, че нивата ражда все по-малко. Представят ни годината, в която ще умре и последният българин; плашат застаряващото население с момента, когато няма да има кой да работи за пенсията му.

Но нека първо се запитаме - искаме ли изобщо повече население? Георги Димитров беше поставил задачата да станем 10 милиона. Но това беше една друга държава, която имаше нужда от войници, работници, бригадири или просто административни единици, които да попълват едни или други ведомости. Днес нещата изглеждат другояче: много хора - това значи много безработни, много клиенти на здравната каса, много учащи се, много деца в детските заведения.

Защо се вайкаме?

Питам сериозно - иска ли българската нация повече хора? Гледането на деца изисква преразпределянето на много повече пари чрез данъци, а доктрината "Дянков" гласи, че най-голямата - андрешковска - гордост на страната ни е минималното ниво на преразпределение на обществени ресурси. Е добре, така сме решили да живеем - по-егоистичничко, но защо тогава се вайкаме, че младите намаляват?

При по-внимателно вглеждане може да се установи, че самото математическо /т.е. абстрактно, не физиологично/ желание за деца е противоречиво. Искаме по две-три деца, но не пет-шест. Това се казва съвсем цинично в някои документи на БКП, според които отвъд третото дете не трябва да се дават помощи. Освен това искаме деца от етнически българи, не от цигани или турци. Защото основният проблем не е самото раждане, а интегрирането на децата, образоването им, превръщането им в част от нацията.

Аз съм българянин...

Как се прави това другаде? С политики, с воля, с пари, с дългосрочни стратегии. Тяхната липса поражда раздразнение и расизъм, които само задълбочават проблема. Впрочем този провинциален расизъм у нас е и пречката пред решението, което в развития свят компенсира спада на раждаемостта - миграцията. Готови ли сме да приемем избрани имигранти от Индия или Африка, както понякога го иска бизнесът? Не. Щом не можем да интегрираме хората от Столипиново, как ще се справим с тези от Шри Ланка? Лошият спомен от виетнамците, с които България изплащаше дълга си според странните търговски взаимоотношения в СИВ, със сигурност не стимулира този подход.

Ако трябва да си представим възможност за измъкване от този омагьосан кръг - не правя деца, но не приемам чуждите - много важна роля би имало преосмислянето на понятието за национална идентичност, което да позволи превръщането на чуждите в свои. Наред с етническия българин трябва да се изгради по-широко понятие, което да обхваща гражданите на тази страна, избрали да следват законите и ценностите - например "българянин" /по модела: русский - россиянин/.

Възможно ли е това в контекста на разгарящата се междуплеменна битка, наричана по някаква причина национализъм? Въпросът е риторичен: няма да допуснем хора отвън и ще гледаме тъжно как нашите изтичат към местата с интеграционен потенциал.

Нестабилността, в която живеем

И още един въпрос, предизвикан от последните статистически данни - защо не се женят хората? В чисто икономически план интерес да се женим няма - поради липсата на семейно подоходно облагане; и обратно - имаш интерес да си самотна майка, дори и тайно да живееш с бащата на детето си. Внезапният скок от хиперпатриархалното комунистическо общество, в което съжителството без брак се преследваше по закон, към постмодерния морален релативизъм, срещу който се чуват само някои немощни подвиквания на църквата, със сигурност разколеба институцията на брака. Хората в България не са по-различни от хората в останалия развит свят, не се развеждат по-често, не си изневеряват повече - просто държавата е уредена така, че семейството не е особено важно. Като се започне от това, че президентът може да се закълне без да видим съпругата му, и се стигне до липсата на семейна банкова сметка, управлявана съвместно от двамата брачни партньори.

Основната причина за разклащането на институцията брак е ужасната нестабилност, в която живеем. Над милион българи изкарват хляба си на гурбет - единият в Испания, другият в Германия, върви удържай семейни отношения! Фалират, преструктурират се, изчезват предприятия, я покрай тях и двойките - и те фалират, преструктурират се, изчезват. Единственото, което дава някаква стабилност в подобен втечнен свят, са трудовите права, но срещу тях веднага започва да протестира бизнесът.

Когато нас няма да ни има

Всеки знае от собствен опит, че гнездо се свива тогава, когато има перспектива за стабилност и спокойствие. Без да се прави разлика между семейство в юридичесия смисъл и трайно съжителство, за обществото е важно неговите членове да се установят на стабилни места, да правят едно и също, да са предсказуеми. Политиките за това също са известни - жилищно настаняване, данъчни предимства, институцията на CV-то, която награждава стабилния и увеличава подозрението към бързо движещите се свободни електрони. Трябва да има някаква символична капитализация на това, че дълго време си тежал на мястото си - някой трябва да следи това и да възнаграждава постоянството. Наред с общественото мнение, в развития свят има и нещо като административно мнение, което е невидимо, но изключително важно. За жалост у нас винаги всичко тръгва от нулата. Опитайте да осиновите дете - и ще започнат да ви наблюдават в продължение на години (докато детето чака в приюта), ще ви разпитват, ще взимат мнението на съседите... С една дума: установеният, стабилен човек няма особени предимства пред администрацията, напротив - да изкяриш нещо можеш по-скоро ако си подвижен.

Надявам се читателят да е разбрал посоката на тези мисли. Има решения, които  обществото трябва да вземе - мерките, които другаде са били прилагани, са добре известни. Не съм сигурен обаче, че то наистина иска да поеме курс към подкрепа на раждаемостта. Че му е останала достатъчно щедрост да инвестира в бъдещето, когато ще живеят едни други хора, а нас няма да ни има. В тази двойствена ситуация демографското огледало ни показва грозната картина на собствения ни егоизъм.

DW.de

 

   

България е сред страните в ЕС с най-малък процент население на възраст 0-14 години, сочат данни от анализ на Евростат за структурата на населението в ЕС-27 през 2011 г., цитирани от bTV.

У нас младите хора на възраст до 14 години са едва 13.2 на сто от населението, докато през 1991 г. този показател е бил 20.1%.

Хората в трудоспособна възраст у нас (15-64 години) са били 68.3 на сто от населението, а хората в пенсионна възраст - 18.5 на сто. Средната възраст на българското население през 2011 г. е била 42.5 години, показват данните.

Според анализа най-много млади хора сред страните-членки на ЕС през 2011 г. е имало в Ирландия - 21.3%, Исландия - 20.9%, Норвегия - 18.7%, Франция - 18.5%, Дания - 18%.

Ирландия има най-малък дял и за хората в пенсионна възраст - едва 11.5 на сто от населението на страната е на възраст над 65 г. Делът на хората в пенсионна възраст е относително нисък още в Кипър и Словакия - по 12.6%, Люксембург - 13.9%, Румъния - 15%, Чехия - 15.6%.

Най-висок е делът на възрастните хора в Германия - 20.6 на сто, следват Италия - 20.3 на сто, Гърция - 19.3 на сто, България и Швеция - по 18.5 на сто и др.

През последните две десетилетия делът на населението на възраст до 14 години в ЕС-27 е намалял с 3.7%, а делът на възрастното население (над 65 г.) се е увеличил с 3.6 на сто. Заради това върхът на възрастовата пирамида на ЕС-27 за 2011 г. се е разширил, отчита Евростат.

Като бъдещ сценарий за съдбата на ЕС в период от 50 години напред европейската статистика коментира, че застаряването на населението е вероятно да засегне всички държави-членки на ЕС през този период.

Според сценария населението на ЕС-27 се очаква да нарасне до 525 милиона през 2035 г. и 526 милиона около 2040 г., а след това постепенно намалява до 517 милиона през 2060 г.

През същия период, средната възраст на населението на ЕС-27 се очаква да нарасне до 47.6 години.

Населението в трудоспособна възраст в ЕС се очаква да намалява непрекъснато, докато делът на по-възрастните хо

Населението в трудоспособна възраст в ЕС се очаква да намалява непрекъснато, докато делът на по-възрастните хора вероятно ще достигне 29,5 на сто за ЕС-27 през 2060 г. (при 17.5 на сто през 2011г.).

Три сценария за българския народ през 2060 г.

По три прогнозни сценария НСИ разкрива и какво ще е населението у нас през 2060 г. Около 5.3 млн. българи ще живеят при реалистично демографско и социално икономическо развитие на страната през 2060 г. Оптимистичният вариант за 2060 г. отчита население от около 5.8 млн. българи, а песимистичният - около 5.2 милиона през 2060 г.

Според експерти в НСИ - през 2060 г. на 100 българи в работоспособна възраст ще се падат 84 неработоспособни българи (деца до 14 години и възрастни хора над 65 години).
За по-близката 2015 г. прогнозата е, че на 100 работоспособни българи ще се падат 52 души в неработоспособна възраст.