Обикновените хора дадоха урок по солидарност на държава и бизнес  

Стела Стоянова

Живея близо до кафене от популярна търговска верига, което от известно време плаща данък "Солидарност", като един ден от седмицата до обед дава безплатно кафе. Направо е умилително да наблюдаващ клиентелата му от най-ранна сутрин - кварталните пенсионери, наредени чинно на опашка, напомнят донякъде чакането за банани във времената на соца. Приведени, подпрени на бастуни и увити в два-три шала срещу зимния мраз, стоически изчакват реда си по два и дори три пъти, подмамени от единствения шанс да пийнат чаша кафе на цена, която иначе никога не биха могли да си позволят. Недопитото кафе, оня ден видях с очите си, възрастна жена прелива в шишенце - да има и за следобеда.
Това са нашите бащи и майки, които
цял живот
са чакали достойна старост
и са плащали за нея някакви пенсионни осигуровки. Именно за тях се сетих най-напред, когато акцията "Висящо кафе" набра скорост, за да мутира във "Висящ хляб", а скоро може би и в други продукти от първа необходимост. В които може да има палмово масло и да не са точно от най-щастливите кокошки и прасета. Затова пък са абсолютно безплатни - или по-скоро платени на най-високата цена, тази на социалното разслоение.
Докато бизнесът отчаяно се опитваше да дешифрира посланията на премиера Марин Райков за данък "Солидарност", притеснен да не му извият ръцете с някой подмолен удар под кръста, този данък най-неочаквано проработи именно там, където съществува и солидарността. Сред обикновените хора, които не забравят, че има и по-зле от тях, именно поради това, че сами трудно се оправят с материалното си битие. Които знаят колко е лесно да се окажеш от другата страна на барикадата и каква страшна цена се плаща за оцеляването всеки ден. Именно те най-често са хората, които плащат един "висящ" хляб за следващия притеснен материално клиент. Но не защото имат в излишък. А защото знаят, че в тази позиция вече може да се отзове всеки един от нас - без значение с какво се е занимавал и какви са били успехите му до момента. "Висящият" хляб е в някаква степен и данък "Солидарност", и застраховка "да не бъда следващият", и
опит да накараш
някого да
се усмихне
да усети, че въпреки кризата и безизходицата има кой да ти подаде ръка. Той е надежда, платена на двойна цена. И ако "висящото" кафе тръгва по-скоро като европейска традиция на места, където проблемът с изхранването не стои с такава страшна сила, то "хлебната" кампания е патент именно на тези географски ширини. Където мизерията души, перспективата да се озовеш зад борда дебне всеки ден, а гражданите предпочитат да се превърнат във факли на отчаянието, отколкото да продължават съществуване, чийто хоризонт е по-нисък от асфалта, по който ходим. В подобни случаи жестът да купиш хляб на някой непознат е равносилен на това, да подадеш къшей надежда - нещо много по-смислено, отколкото да пуснеш sms в поредната благотворителна игра. Дори и да не видиш кой го получава. Дори и да е кварталният тарикат, който от години получава социални помощи, въпреки че дава два апартамента под наем и съвсем не е за окайване. Всъщност много вероятно е да бъде точно той. Даването на надежда обаче е съхраняване и на надеждата в нас самите. Че някой ще ни подаде ръка, когато самите ние имаме нужда. Единственият проблем е, че това няма да бъде държавата. Защото "висящ хляб" социални политики не прави. Нито вдига икономиката на крака. Нито пък плаща вересиите в кварталния супермаркет, където срещу един висящ хляб стоят цели страници взети на кредит продукти, които хората плащат "на пенсия" или "на социални помощи". И ако техният брой се множи, вече няма да има кой да плати данък "Солидарност". Най-малкото бизнесът, на когото сигурно ще му трябва нещо подобно на "висяща" субсидия. Само дето няма да има кой да му я плати. И да не даде Господ на следващите избори да влезе в сила услугата "висящ политик" - гласуваш за един, получаваш коалиция, каквато не си и сънувал. Защото тогава няма да издрапаме от кризата и следващите четири години.

Липсата на надежда ги вдигна на бунт


България се нареди в челото на още една черна статистика. Над 40 на сто от младите българи до 25 години нямат работа. Те разчитат единствено на помощта на родителите си. В тази класация ние се доближаваме до най-тежко ударените от кризата европейски държави - Испания и Гърция. Там без препитание са съответно 55 и 59 на сто от младите хора.
Данните на НСИ дават само 30% безработица на младите българи, но тя не е реална. Към тях трябва да се добавят и тези, които нито учат, нито търсят служба, защото са обезкуражени, обясни зам.-шефът на Българската стопанска камара Димитър Бранков.
Според него това е и една от причините за протестите в страната и прерастването на икономическата криза в социална. Броят на българите, които с години не търсят работа, защото нямат надежда, че ще намерят, е над 212 хиляди души, сочат данните от статистиката.

жалко за такава държава и такива политици.....
А обикновените хора винаги са били тези, които могат да дадат урок на политиците......Нерядко точно този, който няма достатъчно, е готов да подаде ръка на нуждаещия се; да подари надежда; да сподели вяра.