Прокарват се най-вече три аналогии. Едните казват, че в Близкия Изток се случва същото като в Източна Европа през 1989. Други твърдят, че става дума за 1979-та, тоест свързват сегашните събития с Иранската революция. Първите са оптимисти, вторите - песимисти. Има обаче и трети, по-мъдри, според които точната аналогия е с 1848-ма година в Европа.

Млади, стари, диктатори, демократи...

По време на събитията през 1989 британският историк Тимъти Гартън Аш изкова термина „реФолюция“ – нещо средно между революция и реформи. Ако използвам помощта на Тимъти, за Египет сигурно бих казал, че наблюдаваме нещо средно между революция и военен преврат. И никой не може да каже как ще завърши този хибриден процес. На онези, които настояват на аналогията с 1989, трябва да се припомни, че египетското и тогавашното източно европейско общество са много различни – и демографски, и като тип режими. В Египет мнозинството от населението е под 25 години, а в Източна Европа и през 1989 година населението беше по-скоро застаряващо.

Откъде тогава идва това натрапчиво сравнение? Най-вероятно в дъното му се крие едно желание, което може да излезе опасно: желанието да се успокои западната публика, че демократичната революция автоматично означава повече стабилност и прозападни правителства. Но тя не води задължително до такива резултати. Ако доразвием тази мисъл, днешната дилема на президента на САЩ Барак Обама доста се различава от дилемата на Роналд Рейгън през 1989. Обама е по-скоро в положението на Горбачов от онези години, доколкото става дума за авторитарни режими, които сам е поддържал.

А дали арабските революции засягат бившите соцстрани?

Безспорно. В момента Близкият Изток възниква като място на голяма промяна, на "голямото пробуждане", както го наричат тук. В резултат: изведнъж всички проблеми в Европа губят своето значение. Нека да си припомним, че едновременно с протестите в Египет, на улицата излязоха и албанците, там също имаше убити. Но сякаш никой не го забеляза – няма и да го забележи. Защото в сравнение с Близкия Изток, страните от европейската периферия вече изглеждат много по-стабилни. По-стабилни от арабските, но и по-стабилни, отколкото в действителност са. Пък и липсва истински интерес, защото нито една революция не попада два пъти в медиите.

От центъра към периферията или обратно?

С Иван Кръстев разговаря Соня Каникова