"Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч; то прониква до раздяла на душата и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни". (Евр. 4:12), пробуждайки човека от греховния сън и направяйки стъпките му по пътя на спасението. Неслучайно, запитани от Божествения си Учител дали не желаят да Го оставят, апостолите отговорили: "Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот" (Ин. 6:68).

Още в Стария Завет Бог избрал пророците, за да възвестяват Неговото слово и воля, като заплашвал с тежка отговорност небрежността към това много важно задължение. "Кога кажа на беззаконника: "бездруго ще умреш!" а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, та да бъде жив, - тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря от твоите ръце" (Иез. 3:18). Известно ни е също онова, което се случило с пророк Йона, който първоначално омаловажил Господнята повеля да възвести покаяние за жителите на Ниневия.

В Новия Завет Сам въплътилият се и живял на земята Господ Иисус Христос свидетелствувал за истината (Ин. 18:37). Негови са и думите "...трябва да благовестя царството Божие, защото затова съм пратен" (Лк. 4:43).

Благовестническото задължение Спасителят възложил и на апостолите, изпращайки ги да учат всичките народи (Мт. 28:19), да проповядват Евангелието на всички твари (Мк. 16:15). Ето защо светите апостоли гледали на проповедническото благовестие като на свещенодействие (Рим. 15:16), предпочитайки го пред хлябораздаването: "Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите" (Деян. 6:2) и дори пред извършване на тайнствата "Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, ... за да не се обезсили кръстът Христов" (1 Кор. 1:17). "Защото, ако ьлаговествувам, няма за какво да се хваля: обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!" (1 Кор. 9:16).

Тази апостолска ревност към благовестието намерила място и в техните правила. На своите приемници те оставили следния завет: " Епископ или презвитер, небрежащ за паството и не учейки го на благочестие, да бъде отлъчен. Ако ли пребъде в тази небрежност и леност, да бъде низвергнат от сан" (58-мо апост. прав.).

Към това мнение се придържали и светите събори, постановили, щото "църковните предстоятели трябва ежедневно и най-вече в неделните дни да поучават целия клир и народ с благочестиви слова, като избират от Божественото Писание понятия и съждения на истината, без да нарушават установените вече граници и предания на богоносните отци" (19-то прав. на VI Вселенски Събор).

Великите пастири и църковни учители, бидейки най-ревностно проповедници, завещали същото и на приемниците си.

Господ Иисус Христос е онзи Крайъгълен Камък, на Който е основана Църквата (Еф. 2:20). Той е"Алфа и Омега, начало и край" (Откр. 22:13), Единият Истински Пастир, идеал за пастиря и проповедника, в чиито проповедите "друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос" (1 Кор. 3:11).

Собствено, Сам Господ и нашето в Него спасение съставляват християнската проповед. Дори и Старозаветната проповед можем да разглеждаме като проповед за Христа, защото, както справедливо отбелязва Блажени Августин "Старият Завет се разкрива в Новия".

По време на Своето земно служение, Спасителят непрекъснато проповядвал и благовестието Му било преди всичко свидетелство за истината.

"Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината" (Ин. 18:37).