GroЯansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Какво да премълчим и
какво да не видим, ако искаме да сме лидери? Малцина притежават истински авторитет - такъв, който убеждава хората да го следват и да му вярват. Как се гради авторитет и как да се пазим от авторитарност? Все трудни въпроси, които има да решава съвременният човек. Как човек се задържа на върха в йерархията? Чрез "социална интелигентност и психологически умения", казва Робърт М. Саполски. Той е професор от Станфорд и е видял възхода и падението на редица авторитетни и авторитарни личности. "За да задържи авторитета си, а с това и властта, един лидер трябва добре да знае с кого да се коалира и кого да избягва" - така изследователят описва формулата на успеха. Импулсивните действия са също много важни. Те поставят малки акценти, които създават и затвърждават авторитета - например да бъде игнорирано нещо, когато въпросът не е важен или е не на място.

Bildunterschrift: GroЯansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:  Предците на човека също зачитат "лидера"

Праисторически образци на лидерско поведение

Саполски е невробиолог. Проучванията си прави в Кения, наблюдавайки група павиани. Той ги изследва не само от дистанция, а влиза в групата им и с времето се превръща във важен неин член. Механизмите на поведение и властовите практики при маймуните могат спокойно да се съотнесат и към света на хората.

Как обаче се сдобиваме с авторитет? И кой разполага с него? Как се задържа? Изисква ли авторитетът безпрекословно подчинение? Къде минава разделителната линия между авторитетен и авторитарен? Все въпроси, които присъстват в ежедневието ни дори на битово ниво. Намирането на верните отговори в днешно време обаче става все по-трудно.

От една страна хората желаят ръководни личности, на които да могат да се доверят, и които да оправдаят това доверие. От друга обаче, най-късно след 1968 година, съвременният човек поставя всеки авторитет под въпрос. Хем искаме да ни хванат за ръката и да ни отведат към щастието, хем в същото време настояваме да ни приемат насериозно, желаем силни ръководители, но и базисна демокрация. Накрая се чудим защо никой не е способен да съчетае тези качества и да оправдае надеждите ни.

С авторитет, но без авторитарност

Bildunterschrift: GroЯansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:  Пример за развенчан идол

Ръководните фигури в днешно време, без значение дали става дума за президента, учителя или бащата, трябва да показват качества на лидери, но в никакъв случай да не са авторитарни. Хората с радост се увличат по обожествяването и героизирането на любимци в обществото /например по отношение на Обама/. Ако идолът ни обаче не изпълни нашите очаквания, просто го пускаме да падне и толкоз. С други думи: днес авторитетът е нещо преходно.

Има и фактор, който се нарича "грешен авторитет". Той е свързан с хора, които държат да бъдат зачитани, но не могат да понесат отговорността, нито пък имат нервите и качествата, небходими за справяне със ситуацията. А това понякога има фатални последствия.

 

 

Александър Маринов
Ако в българските градски политически легенди имаше най-страшно проклятие, то сигурно щеше да гласи "Дано да ти се срине рейтингът". Рейтингите са светая светих на днешните български политици – за тях бленуват, заради тях страдат и което е най-лошото, единствено с тях съобразяват политиките и постъпките си.

Това, разбира се, е израз на пубертетната фаза на развитие на българската демокрация. В демократичната политика рейтингите са просто един инструмент, индикатор на други, много по-важни процеси. Не би трябвало да се забравя, че никакъв, дори ударилият тавана рейтинг не може да замени реалността.

В България

когато рейтингът тръгне надолу, връщане няма

През последните 20 години няма нито един случай, когато трайната тенденция към спад на общественото доверие и одобрение в правителство, партия или лидер да е била "обърната". Именно готовността в името на рейтинга да бъдат правени всякакви компромиси, включително с фундаментални ценности, цели и принципи на политиката, тегли общественото доверие към политиците надолу, като топуз към дъното.

На такава устойчива низходяща тенденция в доверието към управляващите сме свидетели сега. Индикации за началото й имаше още през есента на миналата година, когато се разклатиха позициите на правителството и отчасти на премиера сред хората, които през юли 2009 г. дадоха подкрепата си в последния момент и след сериозни колебания.

Тогава отбелязах, че реакцията към първите симптоми на спад на рейтинга ще бъде истински лакмус за бъдещите шансове на управлението. Така и стана. На симптомите на недоверие лидерите на ГЕРБ отговориха неадекватно – с

мерки, предназначени да лъснат имиджа

а не да преодолеят слабостите в начина на правене на политики и в комуникацията с обществото. Поради това проблемите се задълбочиха и се стигна до днешната ситуация.
...

Някои виждат в това парадокс. Няма друго правителство през последните двадесет години, което толкова често да е променяло позициите в резултат на реакциите в обществото. На пръв поглед чуваемостта и готовността за преразглеждане на решенията е несправедливо наказана. Но само на пръв поглед.

Една от най-сериозните и за съжаление, изглежда, непреодолима слабост на това управление и на неговите лидери е почти патологичната им зависимост от желанието да бъдат харесвани и хвалени. По тази причина 99 на сто от всички отстъпления и криволичения в управленската политика се дължат на страха от нехаресване, а не на задълбочено осмисляне на недостатъците на преразгледаните или отменените решения.

Това, което се представя за диалог и готовност за разумен компромис, всъщност често е мимикрия. Търси се начин непроменените по същество управленски решения да бъдат "продадени" в нова, по-харесвана "опаковка". Господства принципът "важно е как ще реагират хората", а не "важни са последиците за хората". А между първата емоционална реакция и трайните последици невинаги има тъждество.

Желанието на управляващите да

бранят рейтинга си като Термопилите

води към неизбежен и исторически известен резултат – те ще "погинат под сганта" на обстоятелствата, на лавината от проблеми, една част наистина наследени и неизбежни, други нововъзникнали или задълбочени през последните 15 месеца. Поне на теория този развой все още може да се избегне.

На първо място, управляващите трябва да се примирят с неизбежния факт, че няма да се къпят в народната любов. Това не се случва и в добри времена, а в период на криза е немислимо. Много по-важно е защо не те обичат, а също така дали това, което правиш, ти дава известни шансове в бъдеще.
Затова демонстрациите на емоционално съчувствие към изпитващите все по-тежки тегоби хора (които стават все повече), съпроводени с безсмислени или нискоефективни публични разходи, трябва да бъдат заменени от хладнокръвни, стратегически разчетени реформи.

Освен наследените проблеми има и нови, предизвикани от действията или бездействията на това правителство. БСП и Първанов би трябвало да мълчат, тъй като наистина носят голяма вина за днешното положение. Но те не мълчат и няма да мълчат и говорейки, наред с инсинуациите и пропагандните клишета, изричат и верни констатации.

Опитите да се отхвърля всяка критика

към правителството само защото е изречена от опонентите, са контрапродуктивни. По този начин управляващите дават козове на своите противници и са на път да ги реанимират политически. ГЕРБ има само една разумна тактика – да говори за проблемите, а не да ги отрича. Да започне пълноценен диалог с обществото, с компетентните среди, да създаде условия за съвместно изработване на кооперативни стратегии, които да дават резултат.

Само по този начин, решавайки проблемите с помощта, идеите и участието на обществото, управляващите ще докажат, че са различни и по-добри от предшествениците си и че нападките на опозицията са лицемерни и користни. Не е достатъчно просто да признаваш грешката си, а на следващия ден да я повтаряш в леко изменен вид. Трябва да си готов да я поправиш, намирайки по-добро решение, от който и обществен субект да идват идеите за него.

Трето, идва решаващият момент, когато или някои от основните фигури на управляващите ще обуздаят словесните си фойерверки, или ще бъде платена висока цена, може би по-висока, отколкото обективно заслужава правителството. В основата на този проблем също е "рейтинговата суета". Министър-председателят и министрите не могат да бъдат говорители, още по-малко коментатори на своите действия и намерения. От

търчане по медиите с цел самореклама

не им остава време да правят политика и политики или поне да се консултират с хора, които имат знанията, уменията и опита в тази област. Този водопад от думи дразни, защото дори да отразява добри намерения и реални дела, говори за нескромност, да не говорим за изобилието от гафове.

Добрият политик, още повече държавник, говори малко, когато трябва и каквото трябва. Защото думите, изречени от един премиер, вицепремиер, финансов министър и т.н. сами по себе си стават политически факти и влияят на процесите.

Най-важно е да се разбере, че "прозорецът на възможностите" за овладяване на спада на доверие е на път да се затвори. Колкото и да е неприятно за ГЕРБ, все повече хора започват да се оглеждат за алтернатива на днешното управление. А едно от правилата на политиката гласи: когато народът започне да се оглежда за алтернатива, той винаги намира такава. Друг е въпросът, че тя невинаги е разумна.

*Авторът е доцент по публична администрация в СУ "Св. Климент Охридски"