Лидерът на "Подкрепа" Константин Тренчев.

      Аделина Делийска  Повечето българи са хора без мярка в претенциите си, твърди в своя изповед равносметка дългогодишният синдикалист, който обмисля оттегляне от поста си

- Г-н Тренчев, още преди близо десетина дни гръмна новината, че ще се отказвате от поста си, и то на 8-ия ви конгрес, утре, когато всъщност имате и рожден ден, ще го направите ли наистина?

- Бая отдавна съм на терена вече. Ние сме единствената организация, която оцеля цели 22 години. Минахме през какви ли не трудности, но се утвърдихме и днес имаме авторитет не само у нас, а и зад граница в световната и европейската конфедерация на профсъюзите. Ние сме консервативният антикомунистически синдикат според международните квалификации и определения за нас. А в България всеки и да знае и да не знае дава оценка, без да има никакви критерии. Та за 22 години няма как човек да не натрупа впечатления и информация, които да са основа за задълбочени анализи. И за въпроса: „Защо нещата се развиха така различно от онова, което мечтаехме и искахме в началото на промените?”, така че тези дни ще оповестя своето окончателно решение, но без да създавам суматоха и драматизми. И други държави тръгнаха от същото изходно положение като нас, но се развиха много по-нормално и отидоха много по-далеч. Това са важни морални и обществени въпроси, които изискват своя отговор. Още повече, че тенденциите в нашето общество отиват към драматично влошаваше.

- Пояснете какво точно имате предвид?

- Погледнете социално-икономическите параметри и за друго не питайте. Нелепо е да продължаваме да се оправдаваме със световната икономическа криза, която, общо взето, вече отминава. Време е да признаем, че кризата ние си я до усложнихме с наши вътрешни решения, грешни визии и т.н. Не се съмнявам, че България ще пребъде, защото и хората и държавата са жилави организми. Но за близкото ни бъдеще съм сериозен песимист. Като лекар често си задавам въпроса каква е причината за това заболяване.

Ние, българите, въплъщаваме надеждите си в личност или група от хора, после в хода на времето се разочароваме, след което ги намразваме. И така си живеем в цикъла "надежда – разочарование – омраза". Има една много важна подробност обаче – че ние следим този цикъл като странични наблюдатели. И никога не си задаваме въпроси ние какво сме направили, за да променим нерадостното състояние на своята съдба. Все стоим пасивно и чакаме някой да ни оправи. Ако ние наистина желаем да имаме една друга, по-нормална и подредена държава, то трябва по-напред да положим усилия и да променим и подобрим себе си. Нашият успех минава през общото благополучие.

Даже и някой да е постигнал индивидуален успех, то той е заобиколен от омразата на останалите край него. Ние нямаме никакво съчувствие към другия, когато той има някакъв проблем. Този стремеж към индивидуално оцеляване притежава доминиращата част от българите и той не им помага.

- Няма новина в конформизма – много развити общества също го преживяват, кое е различното при нас?

- Че там имат общи цели, идеали и работят за своя по-хармоничен и добър обществен живот. А у нас това го няма. Във Вечната книга пише: „Двама са по-добре от един”. Но ние не можем да проумеем, че когато сме в някаква общност, трябва да преодолеем част от личния си суверенитет заради общото.

- Защо у нас хората вече не протестират? Защо вие синдикатите не ги водите на протести?

- А защо аз трябва да ги повеждам накъдето и да е! Защо трябва да водя едни хора, които не желаят да си направят елементарна равносметка, които търсят постоянно виновници за всичко извън себе си. Това са хора, които са готови за заемат всякакви позиции, включително и тези на премиера и на министрите. Пробвайте с анкета на улицата сега и ще видите, че 95% са готови веднага да се намърдат в тези позиции. Тъжно е, но истината е, че повечето българи са хора без мярка в претенциите си.

- Е, какви са тези претенции, като 80 на сто живеят ден за ден потиснати и като лицемери?

- Ей в това е парадоксът. Хората, за които ви говоря, горят от желание да заемат някакви позиции, ама нямат реална себеоценка. И е вярно, че нашата държава се разврати отгоре надолу. Хората си казват: „Щом този го прави, защо и аз да не го правя”. Ярък пример е корупцията. Всички я порицават на маса, и на чашка, но 95 на сто я правят в първия удобен случай. И то може би много по-добре от онези, които са имали неблагоразумието и неблагополучието да ги хванат на калъп. Лицемерно е да осъждаме другите, без да гледаме вътре в себе си. Това не ни води до никакъв спасителен бряг. Ние все виним другите, а като няма кого – лошия си късмет. И не си задаваме въпроса: „Дали пък направихме нещо, за да не е така”. През тези 22 години се нагледах на хора – миньори, учители, транспортни работници, здравни служители - които се организират някак, излизат на протести да защитават правата си.

Всички останали минават и се спъват в тях, даже им се сърдят, че им викали под прозорците и смущавали следобедния им сън или нарушавали пътния трафик. Опитвам се да ви кажа, че ако ние не започнем промяната от себе си, няма как да имаме друга, нормална държава. Напротив – ще имаме разпадащи се индивидуалности, ентропията в системата става страшна. Всеки се бута на някъде като свободно движеща се единица. Такава хаотична човешка маса няма как да тръгне в някаква правилна посока. Трябва да има кауза, идея, които хората да споделят и да са готови на жертви. Но тука няма такива. И затова аз се чувствам много уморен и обезверен.

- Като лично пострадал от репресивен режим, как ще коментирате бурните ченгеджийски скандали в последно време? Дали ви подслушват и вас?

- Лично аз съм убеден за себе си, че не съм откачан от подслушване от 1989 година. Не мога да го докажа, но и не ме интересува. Разликата между сегашната ситуация и предишни такива е в две неща. Първо, в мащаба – вече се прави подслушване в безумно широки обхвати. Второ, тия сега излязоха будали издъниха се и ги хванаха на калъп. Не че преди не са правени такива неща. Винаги са съществували. Няма държава без специализирани органи и служби. В тоталитарната държава те се използваха за репресия на инакомислещи. Сега лъсна истината, че у нас спецслужбите вече са като разплетена кошница. Тя тече отвсякъде. Има някакви огромни проблеми в тази система, която в нормалните общества създава национална сигурност и стабилитет.

- Прекомерните замервания с такива средства част от предизборна истерия ли е?

- Просто две групи с корени в специалните служби се сдърпаха и враждуват, като изнасят информация.

- За кои групи говорите – за ГЕРБ и кръга около Алексей Петров ли?

- Вижте, аз гледам да не конкретизирам. Интереси в политиката има и те са все да не са тия ами да са ония. Тази битка е постоянна, с временни споразумения и е между политици, които преди са били приятели, а сега са врагове. Твърде неприятна среда е това. Междувременно процесите в обществото, които са наистина важни за хората, са оставени встрани и на самотек. Това много ме дразни, а архитектът на всичко е лицето Симеон Денков Дянков. Той зададе една писта, върху която се хлъзгат всички българи. Това е пистата, която апропо интересува най-много синдикатите и работодателите. Финансовият министър не можа да схване едно просто нещо – ако не дадеш правилното лекарство на една болест, а лекуваш нейните симптоми, то ти не цериш болестта. Икономическата политика не е правилна. А финансовият министър Дянков се запъва като магаре на лед и се държи като подрастващ юноша с акне. Той няма поведение на разумен мъж, който е на ключова позиция в държавата. В резултат на неговите хаотични действия се стигна да обявяването на тази година като време за оздравителни фалити. Те в макроикономически аспект може и да са оздравителни. Но в микроикономически план са гибелни за стотици българи.

- Как ще завърши всичко това?
- Аз зная формалният отговор, но поради нашите специфики не съм сигурен, че ще бъде приложен. За да върви една държава, са нужни компетентни, знаещи и грамотни хора. Те обаче за съжаление не са в политиката у нас.

- Кои са най-важните послания, които ще отправите към стотиците си членове?

- Ще им кажа това, за което си говорихме в това интервю с вас. Че ако искаме една нова, различна и по-добра България, първо трябва да се замислим как да променим себе си. Че трябва да сме солидарни, защото силата ни идва единствено от това. А не от нашите индивидуални качества, колкото и уникални да са те.

Д-р Константин Тренчев е роден на 08.02.1955 г. в Стара Загора. Завършил френски колеж в Алжир и висше образование медицина в София. От май до септември 1989 г. е политически затворник. Основател от 8 февруари 1989 г. на НФТ “Подкрепа” – антикомунистически профсъюз – обединил хората на труда, решени за демонтиране на БКП и декомунизацията на страната. Д-р Тренчев е един от седемте лидери на опозицията – основатели на СДС. От 17 март 1990 г. е президент на Конфедерация на труда “Подкрепа”, член на Европейската конфедерация на профсъюзите – ЕКП. Д-р Константин Тренчев е носител на орден “Стара планина I степен”, Кавалер на Малтийския орден.

а архитектът на всичко е лицето Симеон Денков Дянков. Той зададе една писта, върху която се хлъзгат всички българи. Това е пистата, която апропо интересува най-много синдикатите и работодателите. Финансовият министър не можа да схване едно просто нещо – ако не дадеш правилното лекарство на една болест, а лекуваш нейните симптоми, то ти не цериш болестта. Икономическата политика не е правилна. А финансовият министър Дянков се запъва като магаре на лед и се държи като подрастващ юноша с акне. Той няма поведение на разумен мъж, който е на ключова позиция в държавата. В резултат на неговите хаотични действия се стигна да обявяването на тази година като време за оздравителни фалити. Те в макроикономически аспект може и да са оздравителни. Но в микроикономически план са гибелни за стотици българи.
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

За да върви една държава, са нужни компетентни, знаещи и грамотни хора. Те обаче за съжаление не са в политиката у нас.


Трябва да сме солидарни, защото силата ни идва единствено от това.